(... или за една непокорна мисъл ...)
Делничен ден и нищо забавно, а всъщност мисълта ти е някъде там... в Париж. Не ти се обича, уморен си някак, но сърцето на крилете на мисълта лети ли лети и отново кацва на онзи прекрасен мост, на Александър мост. И ти се иска да си там. Няма да си мечтая, си казвам. Защо да го правя, та това е само един лъскав мост? Но мисълта ми е толкова непостоянна и същевременно завинаги притихнала в кътчетата на Версай. Не би ли могла да се скита тази моя мисъл някъде другаде. Някъде, където няма да бъде толкова развълнувана. Да не се потапя в златистите цветове на кроасаните, в слънчевите лъчи, отразяващи се върху сънените води на Сена. Сякаш е било вчера, разхождам се мислено по тези толкова объркани и водещи ме към неизвестното улици. Колкото неизвестно, толкова и притегателно. Като непоправима зависимост, без ясни последици. Не е необходимо да си навсякъде, достатъчно е да стоиш и да поемаш сутрешния дъх на кроасаните. Някой ми беше казал, че за да усетиш духа на Париж трябва да станеш рано сутрин, да седнеш в някое малко кафене и да си поръчаш чаша ароматно кафе, гледайки как градът се събужда. Било като магия. Всъщност е така, но и повече. Мирисът на топли кроасани, вкусът на препечена коричка на малка франзела и онзи забързан поток от хора в метрото... И веднага ти се приисква да споделиш мига с някой, макар и не толкова близък. Но това е само една непокорна мисъл. Всъщност съм толкова далече. Но как да я спра, като при самото споменаване на Париж и ето, все едно малък непочистен уличен фенер присветва мъждиво в погледа ми. И по тихите улици на моята мисъл е толкова лесно да почувстваш духа на града. Дори и да си сам, пък макар и в мислите си. Понякога си мечтая за пролет в Париж, за малките розови цветчета по дърветата в парка, за изтънчените балкони с парапети от ковано желязо. Мисълта ми е там някъде, няма да я връщам, няма да я измъчвам, нека броди, предлагайки без пари своята обич на градът, който не спи ...
(… or for one unconquered thought …)
Just an ordinary day and nothing amusing around, but in fact the thought is somewhere there… in Paris. You do not want to feel love, you feel tired somehow, but the heart flying on the wings of that thought is floating and then once again alights on that magnificent bridge, Pont Alexandre III. And you just dream of being right there. I will not dream, that’s what I am telling to myself. Why doing so, that’s just a shiny bridge? But my thought is so uncertain and at the same time deeply hushed in the recesses of the Palace of Versailles, forever. Couldn’t that thought of mine wander somewhere else. In a place where it won’t be that excited. Not to flood in the golden colors of the croissants, in the rays of light, that reflect in the sleepy waters of the Seine river. It seems like it was yesterday, I am taking a walk with my mind and thoughts in those so complicated streets that are leading me to something unknown. Even being unknown that something is an attractive one. It feels like an irretrievable addiction without any clear consequences. You don’t need to be all around, it is fair enough to stay like that and to sense the morning scent of the croissants. Someone has told me once, in order to feel the spirit of Paris you have to wake up early in the day, to take your seat in a cozy small cafeteria and to order a cup of aromatic coffee, staring at the city while it is awaking. It feels like a magic. It really does, but even more. The smell of warm croissants, the taste of nicely baked loaf bread cover and the stream of all those people rushing in the subway… And in right that moment you just feel like sharing that moment with someone, even not that close one. But that is just a unconquered thought of mine. In reality, I am far away from it. But how can I stop it, when while just saying the word Paris and there it goes, it looks that my eyes see a small not cleaned street lantern glimmering. And in the quiet streets of my own thoughts it seems so easy to feel the spirit of the city. Even being alone by yourself, even only in your thoughts. I am sometimes dreaming for a spring in Paris, of the tiny pink blossoms on the trees in the park, of the classy balconies with wrought iron parapets. My thought is somewhere there, I won’t take it back, I won’t make it suffer, I will set is free to roam, offering free of charge my love to the city that never sleeps…
